Миналата седмица на хижа „Плевен“ бяха чествани 115 години от основаването на туристическо дружество „Кайлъшка долина“ и 45 години от откриването на хижа „Плевен“. Там бе учреден и „Обществен фонд за хижа „Плевен“, който ще събира средства за реконструкцията и модернизацията на хижата, по решение на ЦС на БТС проектантът на хижа „Плевен“ архитект Иван Стефанов получава най-високото звание на съюза – Златен медал „Алеко“. По същото време от печат излезе и последната му книга с разкази – „Ерозия”. За ерозията в отношенията и изкуството, за признанието и човечността, разговаряме с именития плевенски архитект.
Архитект Иван Стефанов е роден на 29 септември 1939 г. в едно селце между Карлово и Калофер, носещо името на Васил Левски, а гарата му носи името на Ботев. Насочва се към архитектурата и през 1965 г. завършва Архитектурния факултет в столицата.
Идва в Плевен, където среща и своята половинка в живота. Остава тук няколко години и след това отива в Пловдив. Връща се обратно едва след няколко покани от плевенското градско и окръжно ръководства. Малко по-късно се започват подготвителните работи за честване на стогодишнината от освобождението на Плевен. Зареждат се конкурс след конкурс и всички са спечелени от него. И започва работа върху един от най-големите си проекти – комплексът „Плевенска епопея“. Като мащаб това е най-голямото му дело. Този ансамбъл е извоювал изключително признание. Проектът му на хижа „Плевен“ променя характера на високопланинската архитектура в България.
– Защо нарекохте новата си книга „Ерозия”?
– В книжлето ми има разкази, които са писани може би от 15 години насам. Най-изненадващото за мен беше, че още тогава съм предусещал какво ще стане в тая държава, с тоя народ. Изненада ме това, че почти във всичките има една особеност и на всичките може да се сложи едно и също заглавие. Дълго мислех какво да е то, защото трябва да бъде и на корицата. След известно време ми хрумна да нарека книгата си с една необичайна дума – ерозия. Представяме си една скала, свличане на камъни, които стават все по-малки и по-малки, докато се превърнат в пясък, в тиня, кал, блато. Това е онова, което става в нашата държава, с нашия народ, с нашата култура – тя ерозира. И е страшно. А най-страшното за мене е, че се чувствам безпомощен нещо да направя. Защото най-красивото, най-изящното за мен е било това, с което съм се гордеел тук, че съм българин. Може някой да каже че съм маниак, защото съм от Карлово – маниак съм. Комшии са ми двама големи българи – единият дето си захвърлил расото, другият, дето не се знае къде му се костите белеят.
– Какво искате да провокирате у читателите на вашите разкази?
– С тази книга, която е тъжна и жестока, аз исках да накарам някои от близките си хора да се замислят до кога ще търпим тази ерозия. В моите разкази всичко е реално – гледано, наблюдавано, пряко преживявано. Разказите са общо 54, като по-голямата част са прекалено дълги – цяла страница, някои с 2 и много малко с 3 странички. Марин Кадиев, един от редакторите, харесваше едно мото – „Не чети нощем. Не чети, ако си сам.”…
– Страшни или тъжни са?
– Дали са тъжни не знам. Обективната реалност за съжаление е тъжна. Не можеш да говориш за изоставянето, за трагедията на самотниците, за безнадеждността на обречените болни хора, за които единственото нещо, което им остава, е да умрат. Бях свидетел на един случай, описан в един от разказите. Един болен човек говореше на тавана – „Операция или още десетина дни. Но пари нямам толкова. Нищо нямам. Освен десетина дни…” Ужас ме обхващаше като пишех, защото чувах гласа му. А не е само този човек. Ако нещо ми се искаше да провокирам, то е че никой няма гаранция, че утре той няма да знае колко дни му остават. Дали утре децата и внуците му няма да заминат и единствената му радост да бъде прегръдката на куче или коте.
– Говорите и за ерозия в изкуството…
– В нашето изкуство има пълен погром. Ерозия. Не само в литературата. А и в архитектурата. Нищо оригинално не направихме, но все по-нагло посягаме на шедьоврите на националната архитектура и ги обезобразихме. И настръхвам. Вече не смея да мина в нашите градове, прелестни някога. Напоследък много интензивно се говори за робство, за чорбаджии, изедници. Замисля ли се някой, че най-красивите сгради, най-красивите неща, бяха изградени с парите на чорбаджии-изедници. Днес с новите чорбаджии и изедници се строят палати, замъци-затвори. Чудовищна, зловеща архитектура. Зловещо изкуство. Това е страшното. И този народ, който се е примирил да търпи тези хора, трябва да се изправи. Друг начин няма. Те ще го унищожат. Това, което казвам, не е политика. С политика се занимават само кучета, вълци и хиени. Те се събират в глутници, защото сами за себе си не представляват нищо. Само в глутница могат да крадат и да грабят. Лъв не се става в глутница. Това ми беше целта и с книжката – да провокирам хората да се изправят. Нека го направят по-рано.
– Преди дни ви беше присъдена награда – Златен медал „Алеко“ на Българския туристически съюз…
– Много изненадан бях. Поканиха ме да отида до хижа „Плевен”. Казах, че нито сърцето ще ми издържи, нито краката ще ме заведат там. Те ми обещаха да ме качат на товарния влек (смее се). Няма значение колко е голяма тази награда, тя е едно признание за нещо, което обикновените хора оцениха, но нашата гилдия – не. Това е първият мой проект като архитект, направен два месеца след като завърших института – през 1965 г. Същата година спечелих наградата на годината за най-оригинален проект. Години наред аз от тая гилдия, в която бях, добра дума не чух. Чух я от обикновените хора – щурите, които обикалят балканите – те са хубави хора, лоши сред тях няма.
– Като пръв проект, сигурно ви е много скъп?
– То беше една много странна история. Тези, които ми възложиха задачата, не знам акъла ли си бяха загубили, че повериха на хлапе на 25 години да направи проект на хижа. Като никой не знаеше къде ще бъде. Единственото нещо, което искаха, беше да бъде в северната част на Балкана под връх Ботев. Оттам нататък – къде да бъде, каква да бъде, откъде да вземем вода и да прокараме път, как да се снабдят с материали – го възложиха на мен, който никога нищо не беше построил до тогава. Да не звучи като самохвалство, но май уцелих нещата. Идеята се роди, когато стъпих на ръба на Джендема и видях дивите кози отсреща да се мятат. Казах си: Боже мой, тук е само да седиш и да гледаш…
www.bgsever.info
